ЕСЕ НА ТЕМА: "ИСТИНАТА ЗА СВОБОДАТА" - Ивана Янева, 11 клас

Продължава конкурсът за есе по случай 3-ти март- Национален празник на Република България, организиран от ИК за местен референдум област Ямбол. Инициативата е за ученици от V до XII клас, като в нея могат да вземат участие ученици от област Ямбол. 

Без редакторска намеса публикуваме есе, изпратено от единадесетокласничката Ивана Илиян Янева от ЕГ „Васил Карагьозов“, гр. Ямбол  на тема  "Истината за свободата".

Информация за конкурса вижте ТУК.

 

 

 

ИСТИНАТА ЗА СВОБОДАТА И СВОБОДАТА ДА СИ ИСТИНСКИ

 

 

„Истината е свята, свободата е мила” е епиграфът на първия вестник на Христо Ботев, но не и мотото на голяма част от българското население, по простата причина, че не може да имаш мото, което не разбираш. А нима ние разбираме значението на думата истина и сме се докоснали до свободата? Не. 

Кога сме предпочитали тресящите се ръце, ужасения поглед, секващия, неуверен глас, силното думтене на сърцето, което постоянно се пита какви ще са последствията докато изричаме истината пред това да развихрим въображението си и да родим поредната тъй интересна, но достатъчно правдоподобна лъжа, в която даже ние самите започваме да вярваме, стига да я повтаряме достатъчно дълго. 

„Какво толкова?”, казваме си с бездушен глас, в отчаян опит да успокоим съвестта си, докато изпускаме нарочно онзи балон, пълен с действителност, да се носи из въздуха, надявайки се никога да не се пукне и да не разпръсне измислиците, наговорени от самите нас. 

Истината е мила, не скъпа. Тя може да бъде определена единствено като „трудна”. И лошото е, че избираме лъжата именно защото е по-лесният вариант. Вариант, който не би затруднил гордостта и егоизма на едно човешко създание. Затова продължаваме да казваме „Невинен съм” или „Аз съм свободен”, точно като всеки друг. Но нима човек е свободен, щом върви по улицата, усмихвайки се насила, говори на езика на своето въображение, залъгва не само останалите, но и себе си и твърди, че обича без да знае що е то любов?

Истината за свободата е, че свободата е истина. Свободата е способността да пренебрегнеш страха си и да кажеш това, което мислиш, или да направиш това, което сметнеш за добре. Свободата е да можеш да поемеш отговорността за действията си и да простиш на тези, които не могат. Свободата можем да я намерим единствено в истината, но как е възможно това за деца, растящи в държава, крепена на лъжи? Младо, свежо поколение, с идеи както за своето бъдеще, така и за бъдещето на Европа и света, съществува като потърпевшо на корупция, политически схеми и в отломките на всяка човешка ценност, потъпкана от обувките на поредното властно чудовище, жадно за пари, което издига егоизма си в култ.

Обществото отдалечава тези деца, които се раждат с идеята за свобода и са готови да я търсят и преследват, от тяхната кауза. И защо? Защото тя е непозната. Истината е нещо страшно, нещо далечно, нещо неразбрано. 

Затова никой не цени нейната стойност. Хората, които реално са били свободни, са точно онези, чиито лица сега срещаме от време на време в някоя случайна статия във фейсбук, онези чиито книги така усърдно избягваме да (про)четем през лятната ваканция. Точно те, чиято кръв е засъхнала по знамето ни и чиито останки гният по българска земя. Хора като Ботев, Левски, Раковски, Бенковски, Каравелов и всички борци за национално освобождение, които са виждали невъобразими за нас ужаси. Тези ярки личности, които не са се страхували да погледнат през мръсния прозорец на Времето си и да го изчистят в търсене на истината; да се възпротивят на тиранията, преборвайки врага с цената на живота си. Всеки един от тях е достигнал до своята вътрешна свобода само с подпалването на искрата. А искрата е идеята, че можеш да помогнеш на хората да запалят своят собствен пожар. 

Затова са гениални. Защото са оценявали истината и – за разлика от съвременниците ни, са я обичали. Осъзнавали са, че свободата е една висша кауза, която всеки един от нас трябва да търси, преследва и когато я открие – да я разбере. Да я сграбчи, цени и обича до края на дните си. Каквото и да струва. Това казва и Дон Кихот на Санчо в романа на Мигел де Сервантес, „Дон Кихот”, една от най-известните и пленяващи творби на това време  – „Свободата, Санчо, е едно от най-ценните блага, с които Бог дарява хората. С нея не могат да се сравнят нито съкровищата, които крие земята, нито тези, които таи морето. За свободата, както и за честта, може и трябва да се жертва животът и обратно, лишаването от свобода е най-голямото зло, което може да сполети човека.”

Всички български герои дадоха живота си, жертваха своята лична свобода, за да може в днешно време идеите им да бъдат потъпквани, заедно с желанието да достигнем нашата. Те не го заслужават. Нито пък ние. 

…”Истината е свята, свободата е мила”. Но днес истината е трудна, а свободата – недостижима. И ако тя е в истината, то тогава нека спукаме невидимите балони , пълни с лъжи и измислици, които постоянно ни преследват, и си позволим да обичаме. Да прощаваме. И да живеем…А не просто да съществуваме.