ЕСЕ НА ТЕМА: "ИСТИНАТА ЗА СВОБОДАТА" - ДАЯНА ХРИСТОВА, 11 КЛАС

Без редакторска намеса публикуваме есе, изпратено от от единадесетокласничката Даяна Христова Христова от ЕГ „Васил Карагьозов“ , гр. Ямбол на тема  "Истината за свободата".  Есето е написано за конкурса по случай 3-ти март- Национален празник на Република България, организиран от ИК за местен референдум област Ямбол. 

 
Информация за инициативата вижте ТУК.

 

 "Когато бях 5годишно дете, връщайки се от семейна екскурзия, разказах на госпожите и децата в детската градина къде съм била, какво съм видяла. Когато родителите ми дойдоха да ме приберат, учителката, силно разтревожена, ги дръпна настрани и ги попита: „Къде сте водили това дете, говори за кръв, кости, мъртви хора…плаши другите деца?“, а майка ми с усмивка и отвърна: „В църквата в Батак – място, което всеки българин трябва да посети и почувства.“ И до днес още си спомням попитите с кръв стени, костите, събрани на купчинки и дълбокия кладенец, в който са хвърляли трупове. И ако картинката ви се струва страшна, представете си не какво е просто да видиш този ужас, а да го изживееш… 

Макар, че свободата е определено, лично нещо за всеки човек и е относително понятие, разбирано по различен начин от всеки, преди 140 години ние българите сме се обединили в една обща представа за свобода – да видим родината си свободна. Свободна от какво ще попитате? Та нали в държавата ни е имало „съжителство“ между българи и турци? И защо това? За да се самозабравим още повече или да не дискриминираме „различните“, да нямаме лошо отношение към турците? Заради съжителството ли се е водила Шипченската епопея и заради съжителството ли Левски е бил обесен? Истина за свободата има, но преди това трябва да се изясни истината за робството, наблягам на думата робство, а не „съжителство“… 500 години нашата родина и всички българи са били в тъмнина – тъмнината на робството, заобиколени от страха, знаейки, че във всеки момент може да бъдат заклани или застреляни, че детето им може да бъде взето заради девширмето – кръвния данък. Коления, избивания, изнасилвания - един нестихващ кошмар, от който нашите предци не са могли да се събудят. Естествено, българите са искали да се освободят, та кой би искал да бъде роб в собствената си страна. Опити от групи българи за освобождение е имало още в началото, но сънародниците ни са били неподготвени – духовно и материално.  За огромната Османска империя, възцарила се на нашата територия, българските бунтовници не представлявали никаква заплаха – я ще ги обесят, я ще ги заколят, я ще ги застрелят.  От страна на умения и оръжия, също сме били по-бедни от турците, но проблемът не е в материалното благо, което ни е липсвало, а в това, че е нямало кой да поведе българите, да ги вдигне и да ги накара да забравят страховете си, да ги убеди, че си струва да зарежат най-милото си и да се борят за благото на България. Това е истината – че българите 5 века са се страхували да се противопоставят, с малки изключения, които обаче не са се увенчали с успех. Трябвало е да се появи някой, който да приобщи всички българи към общата кауза – освобождението, за което всички бленуват. И тогава идват нашите герои, хората-великани, за които свободата не е просто желание, а и висша цел на техния живот.  Левски, Ботев, Раковски са едни от многото герои, на които дължим това, че днес живеем в една свободна държава. Организирали са комитети, правили са планове, сражавали са се в битки...Нашите революционери, хората, на които дължим свободата и живота си, са направили много повече от това просто да се впуснат в битка срещу поробителите. Те са вдигнали народа, със своите думи, действия, събудили са го и са го повели по пътя на Освобождението. Тези хора не са случайни, не всеки може да вдигне народ, изпаднал в прахта. Но те са успели със своята харизматичност, смелост и жертвоготовност, показвайки какъв трябва да бъде всеки българин – непреклонен, безстрашен, предан и задължен на родината си. А народът , виждайки как тези млади хора са готови да жертват най-скъпото си, младините си и дори живота си в името на България, им се възхищава и ги последва. Пламенните слова, които изричат, чувствените стихове, които пишат, не остават незабелязани и не биват пренебрегнати, целта е изпълнена – народът е вдигнат. Следват действия, с помощта на нашата братска държава – Русия и след множество кръвопролитни битки, увенчали се с успех. Най-после на 3ти март 1878г. дедите ни са се освободили от страха, най-накрая са смъкнали робските окови..“Свободни сме!“ – думи, на които самите те не са могли да повярват..Свободни да ходят на Българска черква, да се молят на своя Бог, да говорят на собствения си език, да взимат решения какво да правят и да мечтаят. И макар, че повечето от бойците са загинали в битките за свободата и не са могли да видят своята най-голяма мечта осъществена, именно начинът, по който са загинали ги прави безсмъртни, защото народът до ден днешен ги помни и пази в сърцата си и е горд да се нарече българин заради тези хора!  Истината за робството –едва ли някой би могъл да го опише с думи, толкова грозни епитети просто не съществуват… Истината за свободата – в началото тя е била просто една мечта, изгаряща сърцата им всеки ден, но толкова недостижима, толкова далечна, колкото звездите. След това тази мечта се превръща в искрица надежда и освен желанието за свобода у нашите предци се прокрадва и готовността за действие.. и тази недостижимост започва да изглежда все по-осъществима. И накрая се появява светлината в края на тунела и в началото на един нов – свободата ни става факт. Изстрадана, заслужена, бленувана, желана повече от всичко. Една свободна земя с тонове пролята кръв и милиони жертви, погребани под нея. 

Като българка, за мен думата свобода има сакрално значение, защото от историята на родината ни знам какво е да си лишен от това нужно колкото кислорода, който дишаме нещо, знам какво е да паднеш роб и да нямаш правото дори да говориш на своя език. Затова сега, когато имаме тази свобода аз я оценявам и и се радвам – нещо, което повечето хора приемат за даденост. Каква е истината за свободата, свободни ли сме днес? Демократична държава сме, следва отговорът да е категорично „ДА“. Но има  много неща, пред които робуваме. Естествено, робството днес не може да се сравни ни най-малко с това отпреди Освобождението. Робуваме пред модни тенденции, стереотипи, норми и дори пред други хора. Всеки, преди да направи нещо, се замисля: „Какво ще си кажат другите?“. Колко мечти са се загърбили заради тази мисъл, колко възможности са се пропуснали…Според мен не е свобода, винаги преди да направим това, което сме замислили, да се съобразяваме с обществените норми и мнения. Имаме право на глас, но само по време на избори, това също не е свобода. И докато представата за нея се свързва най-вече с правото да бъдеш „джендър“, но не и да можеш да изразиш собствения си глас и да има кой да го чуе, то държавата, в която живеем определено има нужда от усъвършенстване. 

Истината за свободата е, че с течение на времето представата за свобода е придобила съвсем различен смисъл, и ако преди 140 години тя е била свещена търсена, мечтана, то днес тя е изкривена и извратена. Защото за едни неща я няма никаква, а за други си е направо свободия."