Освестяващата истина на проф. Иво Христов

„Святата истина ми бе знамето” с този цитат от великата книга на Захари Стоянов „Записки по българските въстания” проф. Иво Христов обясни пред ямболската публика, препълнила залата на „Синия салон” на 29 май вечерта, че чак се наложи да се носят нови столове, водещата го идея за написването на книгата „Пред пепелището на нестаналото българско общество” и потопи залата в своите освестяващи разсъждения.

„Животът е пътечка от раждането до смъртта”, но е важно кой как го възприема и как го живее. Според антихристиянското клише едни гледат на живота си като съдба – нещо, което е такова, каквото е. За тях животът не е нищо друго освен биологична даденост, която не подлежи на обсъждане, тя трябва да се живее. Той даде за пример, как при специализацията му в Канада при редките случаи, когато бързащите за работа хора проговаряли в автобуса, темите били, че имат да дават пари, да получават пари или за намаления – за тях животът се е сврял до една вилица с три бода, до счетоводен факт. Тогава проф. Христов си помислил, че най-хроничното живеене е смъртта – нищо не даваш и нищо не взимаш, т. е. животът им е смърт приживе.

Другите, които са много по-малко, и за които чорбаджи Марко в „Под игото” казва „Лудите, лудите те да са живи” – смятат, че животът е задача, с много уравнения, която трябва да бъде решавана тук и сега и то с огромни усилия, с жертви. Иво Христов припомни саможертвата на Ботев и думите му пред затворените порти на първото село „Бутан, Бутан ти вечно ще спиш” и заключи, че ние сме народ, който се е научил да оцелява, но трябва да се запитаме дали животът е просто оцеляване, заради самото оцеляване, или ние може би имаме и други задачи.

Професорът сподели, че това, което го потриса у българите, е липсата на каквато и да е амбиция за живеене. Ние не можем да си представим, че можем да имаме големи планове и големи надежди, а защо не и големи дела в нашия живот. Ние разсъждаваме като малки, едва ли не искаме да се опрем в дувара на историята, белким тя ни подмине, но тя няма да ни подмине, защото ние сме се заковали като пирони на това проветриво място, където се движат Изтокът и Западът, Югът и Северът и никой няма да ни остави. Според Иво Христов драмата на българската история е, че грешно сме си избрали мястото, защото малкият човек на големия кръстопът не вирее. Тук виреят големи хора, с големи идеи и голям кураж. Той ни оприличи с мухата, кацнала на челото на коня, която си мислела, че кара каруцата и заключи, че българите трябва да разберем, че тази работа нас чака и никой няма да дойде да ни оправи.

Професорът констатира, че когато сме на кръстопът, на какъвто сме и в момента, ние живеем някак отстранено от нашата историческа съдба, защото си мислим, че това не ни засяга, цялото ни съществуване минава не като субекти, а като обекти на собствения ни живот и после се чудим защо така. И сам си отговори като Радичков – „Те така!”.

Според Иво Христов за първи път ние сме изправени пред изключително вледеняващия въпрос нас ще ни има ли като народ? Според него вече не можем да лежим на „кълката”, че ние 1300 г. сме издържали какво ли не и туй ще издържим и попита риторично кой ни е абонирал за светло бъдеще.

Той припомни, че нашите предци са устискали, защото са се стиснали за българската земя физически и буквално, а 4 млн. от нашия народ са напуснали страната и това не е миграция, а износ, изнасяне.

Според него най-тревожното е, че ние потъваме бавно в блатото на посредствеността, на историческата посредственост и не разбираме драматизма на ситуацията. Ние нямаме идея за собствения си живот, за себе си и тогава въпросът става още по-жесток – ако ние сме в това си качество, трябва ли да ни има?! Той заключи, че историята е гробница на такива изчезнали народи. Драмата ни е, че нямаме самоличност, че се кълнем на новия господар, но не си отговаряме на въпроса кое е нашето предначертание като народ.

Според проф. Христов в България се повтаря един и същ убийствен сценарий, но ние продължаваме да сме обекти, а не субекти на съдбата си, т. е. превръщаме се в обекти на чужди сили, но не и в субекти на собствения си живот. Той даде за пример как 30 г. плачем какъв ни бил преходът, но не си даваме сметка, че ние участвахме в него с мълчание, със страх, с глупост и алчност и заключи, че ние участвахме в процеса на убиването на България, защото опазването на онази България (б. р. селското стопанство, икономиката и всичко създадено от предците ни) е изисквало гръбнак. Професорът подчерта, че животът е усилие, че иска непрекъснато напрежение и че няма резултат без усилие. Той илюстрира немския дух с картичка, която си е донесъл от Германия, която на фона на разрушения Райхстаг изобразява вагонетка, бутана от старец, жена и две деца (б. р. три поколения) и обобщи, че нямаме дух, за да изкараме страната си от това състояние, а бавно и полека предаваме и малкото ни останала идентичност.

България е важна като територия, никой няма нужда от народа й, освен той самият, завърши представянето на книгата си професорът.

По темата за „Глобализацията – пътят на голямата война” той обясни, че глобализацията всъщност е експанзия на капитализма като световна система. Възходът му се базира на два унищожителни нагона на човешката природа – на човешката алчност и на желанието за ликвидация, за елиминиране на съперника. Тази система с нейната най-висша цел – печалбата, роди двете световни войни. Според проф. Христов разликата на глобализацията през втората половина на 20 в. и началото на 21 в. е, че този процес се ръководи от една сила – от САЩ, която има за цел да смаже останалите конкуренти за славата и затова кризата и войната са абсолютно необходими, за да може да съществува тази система.

Според Иво Христов в момента САЩ е изправен пред драмата на започващата да влиза в разпад Римска империя (Рим се разпада 300 г.). Ядрото на западния капитализъм е изправено пред дилемата или да унищожи опитите за икономическа и военна алтернатива, каквито са Китай и Русия, или да мине на ново технологично ниво. Те са решили да предприемат едновременно и двете. Досега важеше правилото – за да съществуваш трябва да продаваш, за да продаваш, трябва да има кой да го купи, за да го купи някой, трябва да има пари, т. е. създаването на средна класа беше жизнено необходимо за съществуване на системата. В момента вече те нямат нужда от това – тази система се трансформира, буквално вампирясва, и вече няма нужда от увеличаващо се население, от човешки популации, които да пазаруват, защото тя може да печели не от купуването от много хора, а от раздаването на благини на малък кръг от хора и в този смисъл хората стават излишни.

Според професора пътят на голямата война не е продукт на злобни хора, които са решили да ликвидират своя противник, а е абсолютно необходима, ако искат това ядро да оцелее за сметка на целия останал свят и базирайки се на неговите ресурси.

Срещата продължи с много провокиращи и интересни въпроси, отговорите на които ще представим в следващия брой.

В края на дискусията лидерът на БСП – Ямбол Катя Георгиева, която беше организатор на събитието, подари на проф. Иво Христов две книги на напусналия ни преди 2 месеца Борислав Ненов, като го представи като публицист, журналист, писател, благороден човек, който много обичаше Ямбол, който е свързан завинаги с духа на този град, който не избираше утъпканите пътеки и баналния конформизъм. Тя помоли и цялата зала да стане на крака, за да го почетат.

Накрая се изви дълга опашка от желаещи да получат автограф, голямата камара от книги, която беше донесена за срещата, свърши, а аз никога не съм виждала на представяне да има толкова закупени книги. Сякаш повечето хора от залата искаха да продължават да се докосват до освестяващата истина на проф. Иво Христов.

delnik.net